Ми зависи от ситуацията. Примерно за си го обяснявам по следния начин: ако човек, който обичам (без значение пола, възрастта и т.н.) ме е наранил по някакъв начин (да речем като ме е излъгал) и аз съм разбрала за това, не бих искала да му изслушам лъжливите приказки. Каквото и да каже ще е без значение щом съм видяла/чула лично истината. Но след време, когато ми мине (защото на мен бързо ми минава ;д) с удоволствие бих искала да разбера какво точно е станало. Не, че ще промена нещо... просто така... нз дали правилно разбирам въпроса ти, ама това е от мен :)
Бях се научила да живея без теб. Не че вече не ми липсваше, просто свикнах. Приех мисълта, че си далеч далеч от тук. На другия край на света. Представях си какво правиш, с какви хора общуваш. Чудих се дали си спомняш за мен и ако да, какво точно. Времето не лекува. То ни потапя в една илюзорна мъгла, в която губим представа за пространство и реалност и заживяваме ден за ден. Така заживях и аз. Отказах се от спомените. Отказах се от надеждите. Когато сърцето ти е пробито се налага да изхвърлиш тези тежки неща от живота си, за да не потънеш. А сега... Сега ти се връщаш. Точно навреме за втория рунд. За да този път наистина ме потопиш. Стоим насред претъпканата със забързани минувачи хора улица и виждаме само един друг. Толкова много въпроси напират. Една година беше изминала от последният път, когато го видях. Една година, изпълнена с толкова много преживявания. Една безкрайна година. А сега ти стоиш втренчен в мен с тези твои тъмни мистериозни очи. Очи с толкова много тайни. И сякаш като по зададена команда сърцето ми започна отново да препуска. Да разкъсва безпощадно гърдите ми, сякаш е затворник, който се опитва да избяга, точно както преди една година. Времето не лекува, то просто ни приспива за определен период.