Тя знаеше, колко клиширано е изречението "Тя беше като луната. Една част от нея винаги бе скрита." Да. Така е. Но обикновено изразите стават клишета, защото са истина, повтаряна многократно. И да. Тя пише това, защото сама може да се описше с въпросното клише.

---

Такава е. Винаги е била такава. И най-вероятно винаги ще бъде. Чувства се по-сигурна. Неуязвима. Но всъщност… всъщност не е така. Става още по-ранима. По-тъжна. Тя има нужда да се разкрие пред някой. Да покаже всичко, което има без да се страхува. Без да се замисля дали той би я наранил. Но не. Такъв човек няма. Но и защо да има? Кой иска да опознае едно чудовище? Едно отвратително същество заключено в привлекателното тяло на момиче? Никой? Никой.

---

Всички искат само тялото ѝ. Беше и се случило само веднъж да не е така. Тя се опита да повярва, но се провали. Мислеше, че вярва, че осъзнава, че той няма да я предаде. Но подсъзнателно тя отричаше, че е възможно. И толкова много иска да повярва. Толкова много. Но няма в кой. Няма защо. И не може.

---

Тя се наранява. Самоубива се. Бавно и мъчително. Физически. И психически. Наркотици. Безчувствен секс. Алкохол. Цигари. Самонараняване. Предозиране. И прочие. Всичко за което се сеща.

---

Тя се мрази. Защо? Защото беше наранявала достатъчно много хора. Боли я от този факт. Много. Тя е чудовище. Ужасно, незаслужаващо любов, чудовище.

---

Тя не смее да се сближи с някой. Би го наранила. Пък и никой не би искал да е близо до нея. Тя хапе. Удря. Шипе. Дере. Наранява. Без да иска? Да. И не. Когато някой я нарани, дори несъзнателно, тя отмъщава. Винаги. И после я боли.

---

Ето.

---

Още един начин за самонараняване.