Никога не бих си позволила да обидя така сънародниците си или изобщо който и да е народ по света. Тези, които го правят не могат да уважат дори своето, какво остава пък за чуждото. А лошото е, че толкова много хора все още са възпитавани на омраза и обвинения към родината. Не можеш да кажеш на когото и да е: "Спасявай се от тук докато можеш." От какво да се спасявам? Гладна ли стоя? Не. На улицата ли живея? Не. Гола и боса ли ходя? Не. Гражданска война ли има? Не. Заплашена ли съм с нещо? Не се чувствам заплашена. Но противоречието тук е следното - не "бягат" тези, които отговарят на горните условия, а такива с моя стандарт на живот, които обаче са способни да се оплакват многократно повече и то за неща, които не ги засягат пряко. Ако търсиш причината за вътрешните си неудовлетворения във външни фактори, то ти си обречен на нещастие в която и държава да отидеш.
Впечатленията, с които съм останала, са главно, че чужденците масово не знаят (почти) нищо за България. "Държава в Източна Европа, била е част от Източния блок (или дори била в състава и на Съветския съюз) пишем с "руската азбука"..." Тези, които са били тук някога и са видели повече от Слънчев бряг и Банско, остяват с много добри впечатления от нас като народ и като цяло от България - спокоюйно, дружелюбни и услужливи хора, красива природа, вкусна храна, богата история и култура...
А хората, които имат наистина някакво лошо мнение персонално за нас, или са си изпатили от някои от ония "българи", "работещи" в чужбина, или са слушали как наш сънародник се е оплаквал колко зле е в България и как едва ли не се е измъкнал от Ада и е отървал кожата от ужасиите, които се случват там. Нормално е, като не си бил някъде, да повярваш на някого, който се води дори очевидец - още по-голяма достоверност на думите му. Лошата ни слава до голяма степен се създава по този начин. А иначе пред свои хора българинът ще е свободен да си каже колко е тежко в чужбината и колко го боли кръста от брането на плодове например.