kakvo mislish za momicheta koito tancuvat kato super shtastlivi
Liked by:
Дъщеря на нощта
Christina
Ask @urami5
Кои са цветята във вашия живот? 🌼
Благодаря ти за красивия въпрос! ^^
Тъжно ми е, понеже, когато го получих преди известно време, първото нещо, за което се сетих.. Сега е увяхнало. Или една част от мен е.
Но както и да е.
Едните цветя срещам по пътя си. Това са хората, тъй като съвсем непридвидено предизвикват усмивката ми дори когато съм забързана или в не толкова добро настроение. Точно както цветята, които растат по градските градинки или в чуждите дворове. Не винаги ги срещам или забелязвам, но, когато попаднат в полезрението ми, стоплят душата ми точно както слънчевия лъч, който ги кара да растат. Този слънчев лъч при хората е добротата. Само дето е еднакво топъл и през зимата. :)
Това са уличните музиканти с топлите усмивки, продавачките с неспресторената любезност, медицинските сестри с непресекващта им подкрепа, хората, които ти махат през прозорците на автобуса или влака, възрастните хора, които ме заговарят, докато си чакам автобуса, учителите, които продължават да ме подкрепят, дори дълго след като са спрели да ми преподават, старите познати, които се втурват да ме прегърнат в момента в който ме видят, непознатите, които ме поздравяват с усмивката си.. Хората, които греят и не могат да го скрият.
(Много ми се щеше да разбирах повече от цветя, че да оприлича някои от тези добри души на тях, но.. Като се замисля, аз не разбирам толкова и от хора. Не мога да им сложа етикет, но не е и нужно. Мога да видя красотата и да усетя уханието на едно цвете и без да знам наименованието му. :) )
(тук оправдавам невежеството си)
Та!
Другите цветя са в градините на приятелите ми, които ме приветстват в тежка нощ или някое слънчево, лежерно утро. Тези цвята са сълзите, смехът, подкрепата и разговорите - веднъж среднощни и дълбокомислени, с поглед, обърнат към звездите; друг път напълно дебилски. 😄
(Всъщност тук метафората за цветята е особено подходяща, имайки предвид "сезонността" на приятелствата.)
Накрая обаче винаги се завръщам в собствената градина, където ме чакат цветята, които семейството ми е засадило - уют, топлина, подслон, сигурност, надежда, подкрепа.. Прегръдки за лека нощ, чай, глупави шеги <3
Но каквото и да си говоря, нищо не ми е толкова скъпо както цветята в собствената ми стая, до които единствено аз имам достъп (денонощен).
Това е музиката, която озвучава живота ми и на която танцувам, чуждите мисли, които ми придават благозвучие, учебниците, които ми помагат в реденето на парченцата от пъзела-свят и разбира се, нека не забравяме, филмите (в които непременно се вкарвам).
В саксиите на усамотението засаждам и се грижа за едни цветя, които растат само вътре в мен - наричам ги "надежди", "амбиции", "разбиране" и "обич"..
Моите си цветя, както никои други, ми носят спокойствие, щастие, тревоги, емоционален гнет.. Оп, май започнах да изброявам и бурените. 😃
Останалите цветя съвсем не са метафорични. ^^
Тъжно ми е, понеже, когато го получих преди известно време, първото нещо, за което се сетих.. Сега е увяхнало. Или една част от мен е.
Но както и да е.
Едните цветя срещам по пътя си. Това са хората, тъй като съвсем непридвидено предизвикват усмивката ми дори когато съм забързана или в не толкова добро настроение. Точно както цветята, които растат по градските градинки или в чуждите дворове. Не винаги ги срещам или забелязвам, но, когато попаднат в полезрението ми, стоплят душата ми точно както слънчевия лъч, който ги кара да растат. Този слънчев лъч при хората е добротата. Само дето е еднакво топъл и през зимата. :)
Това са уличните музиканти с топлите усмивки, продавачките с неспресторената любезност, медицинските сестри с непресекващта им подкрепа, хората, които ти махат през прозорците на автобуса или влака, възрастните хора, които ме заговарят, докато си чакам автобуса, учителите, които продължават да ме подкрепят, дори дълго след като са спрели да ми преподават, старите познати, които се втурват да ме прегърнат в момента в който ме видят, непознатите, които ме поздравяват с усмивката си.. Хората, които греят и не могат да го скрият.
(Много ми се щеше да разбирах повече от цветя, че да оприлича някои от тези добри души на тях, но.. Като се замисля, аз не разбирам толкова и от хора. Не мога да им сложа етикет, но не е и нужно. Мога да видя красотата и да усетя уханието на едно цвете и без да знам наименованието му. :) )
(тук оправдавам невежеството си)
Та!
Другите цветя са в градините на приятелите ми, които ме приветстват в тежка нощ или някое слънчево, лежерно утро. Тези цвята са сълзите, смехът, подкрепата и разговорите - веднъж среднощни и дълбокомислени, с поглед, обърнат към звездите; друг път напълно дебилски. 😄
(Всъщност тук метафората за цветята е особено подходяща, имайки предвид "сезонността" на приятелствата.)
Накрая обаче винаги се завръщам в собствената градина, където ме чакат цветята, които семейството ми е засадило - уют, топлина, подслон, сигурност, надежда, подкрепа.. Прегръдки за лека нощ, чай, глупави шеги <3
Но каквото и да си говоря, нищо не ми е толкова скъпо както цветята в собствената ми стая, до които единствено аз имам достъп (денонощен).
Това е музиката, която озвучава живота ми и на която танцувам, чуждите мисли, които ми придават благозвучие, учебниците, които ми помагат в реденето на парченцата от пъзела-свят и разбира се, нека не забравяме, филмите (в които непременно се вкарвам).
В саксиите на усамотението засаждам и се грижа за едни цветя, които растат само вътре в мен - наричам ги "надежди", "амбиции", "разбиране" и "обич"..
Моите си цветя, както никои други, ми носят спокойствие, щастие, тревоги, емоционален гнет.. Оп, май започнах да изброявам и бурените. 😃
Останалите цветя съвсем не са метафорични. ^^
Liked by:
ingen
Christina
Pepe Lopez
Бих ли изтрил(а) най-ценните си спомени, за да станеш по-умен(на)?
Щях да отговоря, че не ми е нужно да бъда гений и ми е "достатъчно" (въпреки постоянното чувство, че нищо, което правя и знам, не е достатъчно) да разгръщам собствения си потенциал, колкото и малък да е той. А той непременно включва и способността ми да чувствам. Обаче се замислих, че едни от най-скъпите ми спомени са с любими мои хора, които имат/имаха страшна нужда от помощ, която аз не можах да им предоставя.. Те страдаха и продължават да страдат и аз не мога да направя нищо по въпроса.
Мисля си...да, бих пожертвала най-скъпите си спомени, но, не заради друго, ами заради надеждата, че, ставайки по-"умна", бих могла да сваля бремето от плещите на любимите ми хора. Питам се обаче - бих ли използвала новопридобитата гениалност за доброто, което желая в момента, ако не нося в себе си тези мили спомени, които ме правят човек? Ако не бях обичала близките си и живота(техният, моят и изобщо)?
Няма как да знам какъв човек бих била без миналото си, тъй като това е всичко, което имам. Чувствата, амбициите и надеждите ми се базират на него.
Но, ако това предложение бе реално, предполагам, че в момент на отчаяние и чувство на безсилие бих го приела. Много вероятно. Така или иначе, вече съм го правила.
Това е защитният ми механизъм открай време - отричането. Пред мен самата най-вече. Способна съм да погреба и най-хубавите си спомени, само и само да спра болката. Ако безчувствието ме прави по-умна, то ми се ще да бъда най-голямата глупачка. Поне веднъж.
Мисля си...да, бих пожертвала най-скъпите си спомени, но, не заради друго, ами заради надеждата, че, ставайки по-"умна", бих могла да сваля бремето от плещите на любимите ми хора. Питам се обаче - бих ли използвала новопридобитата гениалност за доброто, което желая в момента, ако не нося в себе си тези мили спомени, които ме правят човек? Ако не бях обичала близките си и живота(техният, моят и изобщо)?
Няма как да знам какъв човек бих била без миналото си, тъй като това е всичко, което имам. Чувствата, амбициите и надеждите ми се базират на него.
Но, ако това предложение бе реално, предполагам, че в момент на отчаяние и чувство на безсилие бих го приела. Много вероятно. Така или иначе, вече съм го правила.
Това е защитният ми механизъм открай време - отричането. Пред мен самата най-вече. Способна съм да погреба и най-хубавите си спомени, само и само да спра болката. Ако безчувствието ме прави по-умна, то ми се ще да бъда най-голямата глупачка. Поне веднъж.
Liked by:
Karina ¿?
ingen
Pepe Lopez
Christina
В училище говорихме кога изпитваме гордост и кога срам,че сме българи. Какви са вашите отговори? Наистина ли се гордеете или по-скоро изпитвате възхищение? Трябва ли да се гордеем с нещо, което няма нищо общо с нас(освен българското)? Трябва ли да изпитваме срам за нещо, което ние не сме допринесли?
Мисля, че чувствата на национална гордост и срам е редно да бъдат изпитвани само когато се отнасят до настоящото положение, когато ние самите сме допринесли пряко за него - това е личното чувство за дълг към собствения народ. Към момента на раждането си обаче не сме допринесли с нищо за това, което е било и е, затова и не виждам.. логика? в приемането на лично отношение като към на собствено дело.
Не разбирам и превъзнасянето по "славното ни минало", освен, разбира се, когато става въпрос за културните постижения. "И ний сме дали нещо на светът.." е изписано в стаята ни по български език. Разплаках се, когато видях надписа за пръв път, но не от гордост, а от признателност и чувство, че.. има смисъл да се бориш, учиш и твориш. Питам се, какъв повод за гордост могат да бъдат военните постижения? В мен предизвикват единствено голяма скръб по така абсурдно изгубените животи.
Към родината чувствам единствено обич, благодарност, състрадание, отговорност и донякъде възхищение. Към хората (преди и след мен).
Намирам себе си в позицията на Далчев по темата - патриотизмът би трябвало да е нещо много интимно и съкровено, изстрадано и някак.. смирено. Както обичта към майката.
Не разбирам и превъзнасянето по "славното ни минало", освен, разбира се, когато става въпрос за културните постижения. "И ний сме дали нещо на светът.." е изписано в стаята ни по български език. Разплаках се, когато видях надписа за пръв път, но не от гордост, а от признателност и чувство, че.. има смисъл да се бориш, учиш и твориш. Питам се, какъв повод за гордост могат да бъдат военните постижения? В мен предизвикват единствено голяма скръб по така абсурдно изгубените животи.
Към родината чувствам единствено обич, благодарност, състрадание, отговорност и донякъде възхищение. Към хората (преди и след мен).
Намирам себе си в позицията на Далчев по темата - патриотизмът би трябвало да е нещо много интимно и съкровено, изстрадано и някак.. смирено. Както обичта към майката.
Liked by:
Сироп от мисли
ingen
Nick
Christina
Палачинкова торта
Ден 2: Какво правите, когато сте тъжни? Има ли нещо, което винаги ви повдига настроението? Ако да - какво? Ако не - позволявате ли на тъгата да ви обземе? Това как помага?
От година насам все по-често се ядосвам и наранявам, когато аз самата съм наранена. Сама си го пожелах, смятайки, че по този начин ще ми върви по-леко в живота. Моментите на тъга обаче, оказва се, са наситени с благост за мен и, парадоксално, ме изпълват с искрена радост, каквато рядко изпитвам в ежедневието. Няма го "мръсният лик на суетност вседневна" (Дебелянов), няма гордост, няма самозабравяне и съм Аз, в най-пълния смисъл на думата. Ако се опитам да пропъдя тази тъга, когато, в резултат на сблъсъка с реалността, ме навестява , то значи съм много, много далеч от себе си. Почти безнадеждно. В такива случаи обикновено се държа здраво у болното доволство на неосъзнатостта и безпаметието, надявайки се, че просто ще ме остави "на мира". От толкова объркани и противоречащи си понятия (и действителности) понякога свят ми се завива, но е много просто всъщност - само трябва да разбера кой в момента дирижира мирогледа ми. Болезнено е да осъзная, че съм се оставила нисшата (или каквато и да е -) идея за Аз-а да ме ръководи .. Неудобно. Затова и съм сравнително щастлив човек. ":)"
Не ми трябва повдигане на настроението. Трябва ми повдигане на духа.
„Болката е разбуждане за себе си, за другите, за Бога, тя е предупредителен знак, че ние сме ранени изначално.“
Не ми трябва повдигане на настроението. Трябва ми повдигане на духа.
„Болката е разбуждане за себе си, за другите, за Бога, тя е предупредителен знак, че ние сме ранени изначално.“
