Цигара. Димяща цигара. Една последна, димяща цигара за тази вечер. Последната. Единствената. Уникалната. Тази цигара, която не казва нищо. Тази, която дими, образувайки странни кръгчета във въздуха, обменяща информация с пространството. Тази, която никога не говори. А, ако можеше да говори, какво ли щеше да ми каже?
Понякога... Унесена все така дълбоко в тишината, която издава нощта, хвърлям по един поглед на димящата цигара. Не зная какво очаквам. Може би да ми каже думи. Може би да изплете някакви слова пред лицето ми. Слова, които да са от нейния дим. От нея. И какво ли щеше да ми каже тази бавно догаряща, самотна душица? Дали щеше да се усмихне или просто да ме прегърне с димните си пръсти? Така отчаяно искам да ме прегърне. Някой. Нещо. Нещо мъничко, което да ме докосне.
Не, не ме разбирайте погрешно, мили хора, нямам нужда от прегръдка. Имам нужда от неговата прегръдка. От него. Единствения. Това е човекът, който идва с разбиране към теб и не те плаши. Не си отива, когато преживееш малка спънка и винаги би те прегърнал, когато си ядосана, нещастна, когато рониш сълзи по някоя дреболия. Прегръдката издава толкова много емоции. Тя говори за едно малко сърце, което гори от обич в гърдите му. Онази обич, която искаме всички. Обичта на сърцето.
И питам се, ако цигарата можеше да говори, какво щеше да ми каже тя? Представям си я внезапно проговаряща, изпукващият звук на тютюна, когато огънят и пепелта минат през него. И всеки път се питам- дали това не бяха думи?
Представям си я като важна госпожица с руси букли, шапка накривена настрани и червена рокля. Облегнала се е тази госпожица на въображаемото канапе в стаята ми и пуши от дълго цигаре, прилежно свито в пръстите ѝ.
- Е, какъв е проблема, момиче. - пита ме тя с леко пресипнал глас. А след това, докато ме слуша, важно дръпва от цигарето и прави кръгчета във въздуха. После поклаща глава. Не ми дава съвети, а просто ме слуша с очакване. Не би могла да ме прегърне, но зная, че тя ме разбира.
Единствената. Разбиращата. Онази прекрасна дама в червено.
Разговорът, който водя на глас вече тече няколко часа. А тя все така умислена в думите ми, поема въздух от цигарето си и изпуска димът през носа си. Тази дама. Загадъчна. Неповторима. А след това с дрезгав глас ме запитва:
- А защо, когато те боли да го обичаш, още продължаваш да го правиш? Не ти ли омръзна? Не се ли предаде вече?
И моят глас, след тези зададени въпроси, се извисява над тишината, над леката пауза, която тя направи в своето очакване. И разказвам ѝ аз за мечтите. Мечти, счупени на хиляди парчета, а след това задавам въпроса:
- Толкова ли е трудно да бъда обичана? - в отговор тя отново дръпва от своето цигаре, изпуска димът от ноздрите си и самотно догаря. Цигара. Последната, догаряща цигара. Единствената. Разбиращата.