Хей, разкажи ми своя тъжна ситуация?
Тъжна?! Ами навън вали, така, че явно ще е тъжна и времето навън ще ми помогне да е наистина тъжна.
Така... беше преди около година, може би. Случи се седмица преди рождения ми ден. Освен, че бях в отвратителна "сатурнова дупка", се скарах с най-близкия човек до мен. Така се скарахме, че се разделихме. Минаха около шест месеца, в които нито той, нито аз бяхме особено щастливи. Всички хора около мен ми казваха, че той е нещастник и не си заслужава, но моето сърце казваше друго. Тогава се появиха други момчета. Единият искаше да е с мен, но аз му отказах и той направи всичко възможно, за да ми вгорчи живота. След това се появи друг, искаше да е с мен, но аз не исках него, исках си моето момче. И така.. момчетата се появяваха, изчезваха. Шест месеца минавах през ада между моите копнежи и това какво ми казваха хората.
Знаеш ли- всички ми казвахте (в това число, дори и ти), че не си заслужава, че не го харесвате, че е нещастник, че не знам си какво си, но аз не ви слушах. Чувах ви, но не ви слушах. И накрая... знаеш ли, радвам се, че не ви послушах.
Това не е точно "тъжна история", но щеше да стане, ако бях послушала хората, които ми мислеха "доброто". Само, че тези хора, които толкова много ми мислеха доброто, не съм сигурна, че бяха усетили онова чувство, което ние с него изпитвахме един към друг.
Пиша всичко това, не, защото искам да ти разкажа тъжна история, а защото искам да ти кажа, че понякога- сигурно много странно звучи, но... понякога, когато аз искам някой да ми споделя за проблемите си, несъмнено не ми се занимава с моите. И... Силви, не зная това как ще го разбереш,но понякога не бива за добро или за лошо да слушаме другите, а може би трябва да послушаме сърцето си.
Аз послушах своето.
И сега съм щастлива- поне до колкото мога. :)
Така... беше преди около година, може би. Случи се седмица преди рождения ми ден. Освен, че бях в отвратителна "сатурнова дупка", се скарах с най-близкия човек до мен. Така се скарахме, че се разделихме. Минаха около шест месеца, в които нито той, нито аз бяхме особено щастливи. Всички хора около мен ми казваха, че той е нещастник и не си заслужава, но моето сърце казваше друго. Тогава се появиха други момчета. Единият искаше да е с мен, но аз му отказах и той направи всичко възможно, за да ми вгорчи живота. След това се появи друг, искаше да е с мен, но аз не исках него, исках си моето момче. И така.. момчетата се появяваха, изчезваха. Шест месеца минавах през ада между моите копнежи и това какво ми казваха хората.
Знаеш ли- всички ми казвахте (в това число, дори и ти), че не си заслужава, че не го харесвате, че е нещастник, че не знам си какво си, но аз не ви слушах. Чувах ви, но не ви слушах. И накрая... знаеш ли, радвам се, че не ви послушах.
Това не е точно "тъжна история", но щеше да стане, ако бях послушала хората, които ми мислеха "доброто". Само, че тези хора, които толкова много ми мислеха доброто, не съм сигурна, че бяха усетили онова чувство, което ние с него изпитвахме един към друг.
Пиша всичко това, не, защото искам да ти разкажа тъжна история, а защото искам да ти кажа, че понякога- сигурно много странно звучи, но... понякога, когато аз искам някой да ми споделя за проблемите си, несъмнено не ми се занимава с моите. И... Силви, не зная това как ще го разбереш,но понякога не бива за добро или за лошо да слушаме другите, а може би трябва да послушаме сърцето си.
Аз послушах своето.
И сега съм щастлива- поне до колкото мога. :)