защото имаме инстинкт за съхранение, а той ни кара да помним онова, което ни е наранило, за да можем да се предпазим следващия път. грешим, учим се, градим характер докото не доснигнем момента, когато сме готови да ни се случи правилното нещо. разликата е там, че когато то дойде при нас, знаем точно какво трябва направим.
винаги трябва да помним доброто. хубавите моменти. красотата в хората. няма смисъл да сме злопаметни. бъдещето ни няма да стане по-щастливо, ако таим в себе си омраза. от миналото си струва да запомним единствено уроците от грешките, които сме направили, а на всичко друго можем да простим. всеки човек е бил в живота ни с причина, дал ни е по нещо, оставил е следа в нас. някои ще ни раняват и ще си тръгват. други ще останат до самия край на пътя, наречен живот. и какво от това какво се е случило някога? какво от това, че ни е боляло? или че не е било това, което сме искали да бъде? щом има СЕГА, трябвало е да се случи всичко това, за да имаме този момент. може би, ако беше различно, нямаше да има СЕГА, АЗ нямаше да бъда АЗ и ТИ нямаше да бъдеш ТИ. точно такова е, каквото трябва да бъде. от нас зависи дали ще позволим да живеем в миналото или ще изберем да се насладим на момента.
View more
второто.
"обичам те" вече не е обещание за любов. просто думи, които казваме по навик. необходимост, за да чуем също толкова фалшиво "и аз" в отговор.
любов се търси в действията на човек, не в думите му.
от друга страна "не те обичам вече" означава, че е имало любов някога. зад тези думи обикновено има много болка и изпитания, за да се стигне до подобен край. изричат се трудно, но почти винаги са категорични и връщане назад след тях няма.
боровинка
в момента, в който се осмелиш да живееш за себе си. тогава, когато спреш да се интересуваш от чуждото мнение и осъзнаеш, че колкото и да се опитваш да задоволиш всички стандарти, ще си останеш "недостатъчен" в нечии очи. защото всичко, което има смисъл, е да си щастлив. човек се намира тогава, когато се бори за самия себе си, когато се откъсне от хората, които биха го спънали по пътя към успеха...
като цяла вечност и като миг едновременно
не знам...шоколадът? щастие на по-малки дози за по-дълго време хаха🍫🤤
ами не, защото и да я мисля, няма да я измисля. живеем в един свят, в който границата между лъжа и истина е страшно размита. хората са актьори и всички сме част от един театър. една лъжа излиза наяве, а след това изпадаш в друга и този цикъл се повтаря. никога няма са живеем в абсолютна истина, защото това означава всички да станем на 100% уязвими.
всеки път е различен. но преди важно събитие винаги се опитвам да се отпусна максимално и да си почина добре (вземам си душ, слушам хубава музика, чета, пиша, медитирам, заспивам по-рано от обикновено). разсейвам се, за да не мисля какво би могло да се обърка, създавам си положителна нагласа за предстоящото събитие.
не, разбира се. това е жалко. ако нямам чувства, го казвам директно. по-лесно е да бъдеш искрен веднъж, отколкото многократно да раняваш въпросния човек с отношението си. а и е напълно възможно да останеш неразбран.
