Snow White Queen

Извинявай, реших да ползвам въпроса ти, за да споделя нещо.
Мили хора, тъй като мнозина от вас ми пишат всеки ден и ме молят да харесам страниците им- знам, че разпространението и събирането на фенове във фейсбук е трудно, затова се погрижих да събера всичките ви въпроси от този тип и да ги кача тук, за да може всяка една страница, да намери своите привърженици. Както и към самият линк, съм прикрепила мнението за страницата.

---

https://www.facebook.com/336374229800095 One life - Страницата е страхотна, така че всеки човек, който желае да се зареди положително, може да се присъедини към нейните фенове.
--------------

---

http://myinnocentstories.alle.bg/#_=_ - страница за коментар и харесване. Историите са страхотни! Моля, обърнете внимание.
----------------

---

https://www.facebook.com/pages/%D0%A0%D0%B0%D0%B9%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BA%D1%8A%D1%82%D1%87%D0%B5%D1%82%D0%B0-%D0%BF%D0%BE-%D1%81%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%B0/574849115898488 - Да помечтаем заедно - харесайте, ако сте от този тип хора, които харесват пътуванията и прекрасните места.

---

----------------

---

https://www.facebook.com/prostostrani4ka#_=_ -страницата търси много нови и колоритни фенове, присъединете се.
------------------

---

https://www.facebook.com/bulgarianselenatorss?fref=nf#_=_ - само за фенове на Селена Гомез- тук ще намерите най-новите и пикантни новини, свързани с нея.

View more

Състоянието се нарича "апатия" и когато изпаднеш в него е ужасно. Апатията не те кара да оцелееш, а да станеш безчувствен и счупен, празен. А аз никак не обичам празните хора. Всъщност силата се крие в това да чувстваш и на пук на чувството да продължиш да се бориш.
Знаеш ли, че 30 минути си пробивах едното ухо?! Много се смеят хората, на които споделих, защото бях взела дебел, сив абукат и с него, за да не изкривя дупката на ухото си, си пробивах ушето 30 минути- малко по малко. Беше брутално и кърваво, до някъде и болезнено. Но, ако кажа, че не ме е боляло, докато го правя- ще излъжа. Не ме болеше чак толкова, защото се бях заинатила, че трябва да го направя сама и точно в този момент.
Същото е и с това да желаеш да постигнеш някаква цел и да те боли, да чувстваш. Ако си достатъчно инатлив, дори да чувстваш силни емоции, дори да усещаш, дори да плачеш- пак ще я постигнеш, защото така си решил. Аз съм така и в живота. Плача. Плача много и доста често. И въпреки това със сълзи на очите си не спирам да се боря.
Както разказвах вчера на един познат- имаше един момент, в който останах на улицата. Изпаднах в брутална депресия, плачех, защото в същия ден останах и без работа. И въпреки това, докато се тресях от нерви и тъга, не спирах да звъня по телефона на приятели и познати, за да си намеря подслон, макар и за някакви седмици. А повярвай ми, чувствах се адски наранена, защото причината да остана в този случай без покрив над главата ми е, че хванах тогавашният ми приятел с момиче. Представяте ли си какво щеше да стане, ако се бях предала?! Никога приятелите ми нямаше да дойдат и да ми помогнат. Щях да продължа да живея с този олигофрен и да търпя изневерите му. И все пак- това, което не ни убива, ни прави много по-силни. :)

View more

Ами всъщност да. В един момент ще олекнат. Минава с годините, наистина. Просто, когато преминеш пубертета, а той те държи до към 20 някъде, ще се успокоиш. Имам предвид, че по-лесно ще приемаш някои неща. Дребните неща няма да ти правят впечатление. А и да имаш проблеми, то със сигурност вече няма да ги приемаш така навътре. По-силна ще си станала. Поне при мен така се получи. Аз станах по-силна. Сега смятам, че това, което е било в миналото ми, направо са били бели кахъри, защото аз действително изпадах в крайни настроения заради дребни неща- съученици, унижение, проблеми в семейството, проблеми с учители, смърт на роднина. В един момент живота ти дава толкова много смисъл да го живееш, че тези неща ти се струват като дребни неща. Несъмнено пак сигурно ще имаш някое и друго състояние на тъга и вероятно пак ще се затваряш в себе си, това си остава до край, но вече ще е доста по-леко. Няма да ти идва да се самоубиеш, а просто да теглиш майната на всичко и всички и да си хванеш багажа. А когато осъзнаеш, че животът е в твоите ръце и че действително можеш да си хванеш багажа, вече депресиите няма да ти правят впечатление, ще избираш да заминеш на морето или на разходка с приятели в гората, но не и да се затвориш зад четири стени и от там, ти самата ще видиш, че нещата ще са доста по-различни.
И все пак- не спирай да вярваш. Ако аз не вярвах, едва ли щях да съм сред вас в момента и да ми четете обстоятелствените отговори. Аз също те прегръщам, знай, че , ако има нещо, с което мога да помогна- насреща съм. И не само за теб, за всички, които се чувстват в безизходица.

View more

Защото там никой не забелязва колко светли са всъщност. Когато си от страната на мрака, сякаш никой не вижда светлината на твоята човешка същност. Мракът те окрилява.
Вървяхме в Борисовата градина с приятеля ми. Когато тръгнахме към езерото, аз му казах:"Нека да минем от там" - сочейки тъмната страна на парка. Но той ме дръпна към светлата с въпросът:"Защо толкова много обичаш да се криеш в сенките? Излез на светло, имаш качествата да си там."
В тъмнината си сам, тя е страшна- да, но е красива сама по себе си. И прикрива недостатъците на душата ти, на дълбоката душевност, която притежаваш. Скрива те. Толкова е по-лесно, когато никой не те забелязва. Не ти намират кусури, не те забелязват, дори. Можеш да се отпуснеш и да бъдеш себе си. Може би затова и аз самата предпочитам да се крия из сенките.

View more

Хубаво е и все пак ще ти обясня как седят нещата от другата страна. А за да можеш да дадеш този съвет на един човек- да не се самонаранява, трябва да влезеш в емоциите му, да се докоснеш до истинските рани.
Те не го правят, защото искат да навредят на тялото си, те го правят, защото сърцата и душите им крещят за внимание. Защото се чувстват неразбрани от собственото си семейство, недооценени от приятелите си, защото те са по-чувствителни и агресивното им настроение, което ги обхваща е насочено към другите, но за да не го излеят на тях, предпочитат да "накажат" себе си за това, че мислят тези неща. Други просто искат да свърши ада. А Адът е истински и голям. В тези моменти ти не виждаш изход, мила моя, ти не виждаш решение- не виждаш красивата усмивка, тялото, приятелите. Те ..тогава не са до теб. Всъщност- няма ги. Чувстваш се безкрайно самотен и предаден. Решаваш да бъдеш егоист:"Никой няма да плаче за мен, ако умра". И просто теглиш чертата на живота си. Отказваш да се бориш, защото утре отново ще те налегнат проблемите, от които няма да имаш изход и пак ще си сам. Когато потърсиш помощ от приятел той ще ти казва:"Ти луд ли си? За какво го правиш." , но само твоята душа ще знае причината, която ти така отчаяно искаш да споделиш на някого, но се боиш, че никой няма да те разбере. Вижте, мили, аз знам какво е. От опит ти казвам, че състоянието на депресия е твърде дълбоко, за да извадиш един човек от ада. Той няма да излезе така лесно, дори да прочете тези редове, въпреки, че наистина са красиви. Той ще мисли първично, егоистично, ще изпада в продължителни депресии и ще иска да избяга. Ще приема себе си за слаб човек, който трябва да е лишен от чувства. Ще се върти в този омагьосан кръг, а един ден ще порасне и ще съжалява дълбоко за това.
Мили, потенциални самоубийци, в душата ми има много преживяна болка като вашата. Много пъти желаех и спирах да живея, решавайки да прекъсна живота си. Отказвах се, пропадах в този ад. Много, много пъти. Толкова много, че в училище прякорът ми беше "белязаната". Но не бъдете егоисти, вие заслужавате да сте обичани и сте, въпреки че в някои моменти ви се струва, че няма кой да ви обича. Дори и в някой момент да смятате, че край- това е било и сте до тук- не сте.

---

Преди близо 2 години погребах една от по-близките ми приятелки, самоуби се на 17 години. На погребението ѝ бяхме около 1000души близо, които наистина я обичахме. Тя действа егоистично и съсипа всички нас, остави ни трайни белези. Не, не в самоубийството няма нищо героично, няма и да се отървете, ако това си мислите, защото след смъртта ужасът тепърва започва. И ако всички вие , потенциални самоубийци, знаехте това, едва ли някога щяхте да посегнете на живота си. И не мислете, че това, което ви наранява днес ще е вечно, не, то ще отмине. Всичко отминава, а това е малкото изпитание, което ще иска да ви спъне. Бъдете силни, не му се давайте! И не забравяйте, че тук, има един човек, който със сигурност ви обича и това съм аз. Запомнете го!

View more

Хей! Ти също!
Заблудата е нещо, което те кара отчаяно да вярваш в дадена ситуация или човек, въпреки че знаеш вътрешно, че не си заслужава, да продължаваш да упорстваш и да смяташ, че има смисъл.
Самозалъгването е когато повтаряш на себе си, че има смисъл, а всъщност няма никакъв смисъл. Подобно е на заблуждението, само, че то може да е предизвикано и от странични фактори.
Да се самозалъгваш е да внушаваш сам на себе си, докато заблудата може да ти е внушена лъжа или мисъл от страничен фактор или обстоятелство, или човек.
Ами то е като т.нар. матрица. Живееш с мисълта, че трябва да оцелееш, докато медиите и различни олигархични кръгове, барабар с останалите власти, те карат да мислиш и вярваш в измислена от тях система, наречена "демокрация", която обединява или разграничава хората по стереотип на мислене, група и т.н. Цялата система се нарича "структурализъм", това е, когато 1% внушава на властите да управляват останалите 99% от народа с определени норми, закони и ги поддържат слабо информирани с цел контрол. Пълен контрол. От там групите, както казах се обединяват под едно общо мото, ценности или интереси и се "разграничават" от останалите хора. Всъщност 1% смята, че хората трябва да са разделени, за да продължат да мислят и живеят в заблуда. Затова в момента хората са разделени най-често от към вяра, а след това от към финанси. Докато 99% смятат, че трябва да се разделят, 1% ще владее системата. В момента, в който 99% се обединят, системата ще се разпадне. Именно затова 1% решава живота и контролира животите ни. "Ти ще живееш, а ти ще умреш".

---

Ето едно клипче, което съм поствала много пъти, но вярвам изключително в него.
https://www.youtube.com/watch?v=ruVAoauWkF0

View more

Всъщност точно вчера изпитах такова чувство. Всички ме питаха какво ми е, но аз наистина не можех да обясня какво всъщност ми е, но ще се опитвам да ви го обясня. Вчера отидохме в една стара болница, в която знам, че има локомотив под земята. Това съвсем сериозно. За да стигнеш до болницата, обаче трябва да минеш през една ограда (да я прескочиш) и да преминеш през гъста растителност. Стигаш до самата сграда, тя не е страшна. Наистина не е.
Добре. Сега ще ви кажа какво наистина изпитах... Странни тръпки ме побиваха, докато минавахме през горичката. Вълнението навлизаше в мозъка ми и караше сърцето ми лудо да пулсира. Когато стъпваш и не знаеш какво имаш под краката си, онова, което изпитваш е лек страх, вълнение, но и още нещо, то е несигурност. Сякаш всеки момент ще попаднеш в пределите на ада, където няма да има място за измъкване. Но междувременно краката ти настъпват нещо твърдо, не смееш да погледнеш надолу, защото можеш спокойно с обувките си да усетиш кост или може би някаква клонка, кой знае. Смееш ли да светнеш с фенера, за да се убедиш какво е? Аз вървях последна. Повярвайте ми, исках да избягам, но обръщайки се назад, ти не виждаш нищо, нито пред теб. Чуваш само звуци от хруптене, някъде напред гласове и тъмнина. Адска, безмилостна, непрогледна тъмнина. Страх- не! Не беше това, беше по-силно от страх. Пак се вцепеняваш, но е като фобията. Крещиш вътрешно, бягаш вътрешно, а знаеш... всъщност смазва те чувството на безизходица. Знаеш, че няма мърдане. То е като безпомощност, примесена с огромна доза страх и кошмари. Тъмнина- непрогледна. Стъпки- несигурни. Насилваш се да направиш следващата, но вече усещаш как ти се повдига. Чувството е смазващо. Тежко ти е. Искаш да се молиш. Всъщност молиш се, неистово, скимтиш. Моето скимтене стана гласно, сигурна съм, че капка пот се стече от челото ми, такова напрежение изпитвах. А междувременно отвътре нещо ти повтаря, че не бива да спираш, но не бива и да продължаваш, трябва да бягаш, но не знаеш накъде. Съмнявам се, че можеш да продължиш. И..после започват конвулсиите на гнус. Сякаш нещо лепкаво, мазно и гадно те е докоснало. Сякаш очите му се взират в теб. Повръща ти се. Задушаваш се. Това не е чувство, мили мои. Това не е страх, това е много повече от това. Много по-силно е. Много по - задушаващо е. Изведнъж в тъмнината виждаш ръка, която се подава към теб, аз изпищях, но чак тогава усетих страхът, а предното, предното, което чувствах беше необяснимо. Идва ти буквално да легнеш на земята, да изкопаеш дупка и да се скриеш, защото там сякаш ще е по-безопасно. Ненормална работа! - точно това си мислех през цялото време и се опитвах да установя какво всъщност изпитвам. Не, не беше страх, но беше смразяващо, отчайващо, сякаш... Само ти сякаш можеш да видиш онова, което е при вас през цялото време. Което ви следва. А гневът от това, че не можеш да го видиш, се надига във вените ти, в жилите, искаш да удряш, а не можеш. Предаваш се. Просто се предаваш в ръцете му, докато не видиш лъч светлина.

View more

Вали. Ах, как вали. Вали в тялото и в душата на моята личност. Поглеждам навън и все още е дъждовно. А сякаш винаги, когато се разплача, дъждът политва със своите сълзи почвата и я напоява. Винаги там, винаги на едно и също място те боли. Поемаш дълбоко въздух, защото иначе ще се задушиш и то продължава да смъди вътре. Адски задушаващо. Искаш да те прегърне. Но той все не идва. Бави се някъде. А преди години една гледачка ми беше казала, че ще съм щастлив човек. Уви. Имам чувството, че късметът всеки път ме изоставя някъде по пътя, имам чувството, че това да притежаваш Силата, те прави по-труден човек, може би по-самотен или повече изпитания ти се натрупват- не зная, наистина. Усмихвам се. Всъщност насилвам се да се усмихна. Селмър се приближи до мен, за да се погали в краката ми. Да, пантера е- въображаема, някои му казват сервитор, но за мен е прекрасен любимец. Бях забравила какво е да си говоря с него.
- Какво става, не те бях виждала отдавна?- обръщам се към него. - Къде се изгуби?
Той ме погледна със зелените си очи, седна на земята и проговори:
- Ти вече нямаше нужда от мен. Изостави занаята, реши да се превърнеш в човек и реших, че нямаш нужда от мен. Дълго седях отстрани, опитвах се да привлека вниманието ти като издавам звуци, като ходя по паркета на стаята ти, с цел да ме погледнеш, но ти отчаяно искаше да се отървеш от това и сметнах, че трябва да те напусна. Но сега, когато виждам, че си сама и страдаш, много ми се прииска да се върна и да напомня за себе си. Мислех си, че пак ще се откажеш да ме видиш, но този път явно сетивата ти отново са се изострили и .. виждаме се. И ти, и аз. И исках само да ти кажа, че ние - съществата от сънищата ти не сме те забравили. Ние все още те обичаме и бихме искали да се върнеш към нас. Но ще почакаме колкото е необходимо, за да си готова за това.
Разплаках се. Разплаках се силно и неистово. Наистина ли той не ме беше забравил? Наистина ли ангелите, малките астрални форми все още помнеха присъствието ми? Наистина ли се интересуваха от мен. Да, те също ми липсваха, но аз наистина се отказах от тях. Исках да повярвам, че те са просто плод на моето въображение, че не ги виждам и аз съм само момиче, клонящо към сериозно, психическо заболяване. Наистина ли той беше тук?! Сега?! Когато всичко друго се срина?! Селмър вдигна тежката си лапа и я постави на крака ми като същинско куче. Постави главата си на коляното ми. Усетих топлината на неговото присъствие. Ах, как ми липсваше тази черна пантера. Как ми липсваше топлината на неговото внимание. Винаги, когато ходех, той идваше с мен и покорно се подчиняваше на моите заповеди, никога не ме изостави.
- Обичам те много!- промълвих аз и една сълза, безмълвно се стече по лицето ми. - Толкова много те обичам, че чак искам да си истински и да мога да те прегърна, наистина и да докосна черната ти козина, да усетя мекотата ѝ. - в отговор той се усмихна. Зловещо, но така го обичах. Точно, защото винаги е непредсказуем. И така останахме. Затворих очи и се предадох.

View more

О, много са.
1. Мислех, че децата се раждат през дупето. XD
2. Мислех, че децата се купуват от болницата от някоя чистачка.
3. Мислех, че ангелче и агънце са едно и също нещо.
4. Смятах, че големите батковци и какички са лоши.
5. Мислех си, че на дясното рамо имам ангел, а на лявото дявол и ми говорят на ушите дали да правя бели или не.
6. Мислех си, че като видя змия трябва да бягам бързо, за да не ме догони и ухапе.
7. Мислех си, че по тъмните места се крият караконджули, затова си седях у дома, когато ставаше тъмно и не влизах в тъмни стаи.
8. Мислех си, че когато човек е болен, си вижда микробите, затова често разглеждах ръцете си за микроби, когато не са измити и ги миех често, за да няма микроби.
9. Когато заспивах вечер, си мислех, че над леглото ми има много ангели, които ще бдят над съня ми и няма да ми дават да сънувам кошмари.
10. Мислех си, че съм ангел.
11. Когато възрастните ме питаха дали си имам гадже, отговарях положително и винаги казвах името на момченцето, с което най-често си играя. А веднъж, дори казах името на братовчед ми и те ми се скараха, че това не било хубаво.
12. Ядосвах се, когато някой ми казваше "момиченце" , смятах, че името ми е много важно да ми го знаят и ги поправях сърдито.
13. Смятах, че когато видя кръв в някоя тоалетна - там, задължително някой са го убили. Докато един ден мама не ми обясни, че там никой не е убит, ами... Тогава, заклевам се- щях да припадна от ужас. Беше ми още по-страшно.
14. Смятах, че когато някой е много лош, дядо Господ слиза от небето и му дърпа ушите, а после го хвърля на някакви лоши същества, които го изяждат. Дори си представях съществата- черни с уши като на котки.
15. Когато гърмеше, си мислех, че дядо Боже минава с каруцата и шумът идва от колелетата, затова много обичах да излизам, когато се гърми, а баба все ми се караше, че ще ме тресне някоя мълния.

---

И още хиляди абсурдни неща. Ха-ха.

View more

Чели ли сте Карлос Кастанеда?! В една от любимите ми книги, той често описваше великите магове като факири на преобразяването. Е, моята история е нещо подобно.
Все още беше тъмно, когато реших да отскоча до гимназията, която завърших преди няколко години. Пълната месечина се извиваше над сградите и хвърляше зловеща сянка върху им, като правеше растенията и различните железни, стърчащи колове в двора, да изглеждат зловещи. Не ме беше страх, защото чувствах мястото като свой терен, бях учила цели шест години там и някак си, вътрешно се чувствах спокойна. Вървях напред, пременена в специалните си, бойни дрехи. Високи ботуши на платформа,къса, удобна пола, корсет и блуза с дълги, широки ръкави, които се спускаха към ръцете ми. Усещах крилете си зад мен и когато вятърът се раздуха леко и заметна едното, наложи ми се да го пооправя. Бяха черни, почти прилепови криле. Косата ми, дълга до кръста в червеникаво- кафяв цвят, разстлана по раменете ми, развяваше я вятърът. И точно тогава, чух някакъв шум. Пред очите ми от към ъгъла на старата сграда, задаваше се млад мъж, с вързана коса на опашка. Беше облечен в аристократични дрехи и вътрешното ми усещане, ми подсказа, че той не е просто човек. Когато бисерно белите му, кучешки зъби блеснаха на лунната светлина, реших, че този образ вече ми е твърде познат, затова извадих от кобура окачен на кръста ми, сай. Силно го стиснах и заех поза готова за сражение. Младият мъж с бледо лице се поклони, видях, че използва поклонът на огъня и сметнах, че битката ни ще бъде като в Ада. Когато замахна към мен, вихър ме стовари на земята и така осъзнах, че той притежаваше много повече от огън.
- Кой си ти?! - запитах аз, докато насочвах острието към него и задействах бързината си, за да го сразя.
- Аз съм Осмият и идвам за душата ти.- изкрещя той и залегна като с това движение успя да се предпази от удара, който щях да му нанеса. Тогава в съзнанието ми изпулва книгата и разбрах, че това е не кой друг да е, а осмият от дебрите на Ада. Мигом тялото ми от самосебе си сякаш, се преобрази и по гръбнака ми излязоха драконови кости, усетих, че лицето ми се обви с люспи. А очите ми придобиха котешка зеница. Сега бях изцяло в пълния си вид и можех да го победя. Започнахме да се сражаваме. Той ме блъскаше с огън, а аз поемах вълната изгасявах го и му връщах топка гняв. Докато накрая не го ударих в сърцето. Огромното му туловище се стовари и така разбрах, че той не е толкова малък, колкото изглежда. Засилих се към него и с удар го приковах на земята. Извадих сая, острието му проблесна на лунната светлина и го забих в сърцето му, от което издълбах рана и го изтръгнах. Безжизненото му тялото стана мигом на прах и се разпадна. Протегнах ръцете си нагоре, издигайки дарът и изкрещях силно:
- ТОВА БЕШЕ ПОСЛЕДНОТО ИЗПИТАНИЕ, ЛУНА! ВЕЧЕ ВЗЕХ НИВОТО НА ВОЙН!
Вятърът се усили и прошепна името ми в ухото. Име, което самата Луна ми беше дарила. Име, което беше моята сила. Само аз знаех неговото истинско значение.

View more

Здравей! ^^
Ами те значително опростяват живота ни и ни правят доооста по-мързеливи, ако трябва да бъда съвсем искрена и съвсем честна. Вече е по-лесно да пишеш на гаджето си във facebook:"Хайде да излезем", от колкото да отидеш пред тях и да крещиш/ свиркаш/ звъниш и да я чакаш навън, докато тя се оправи. Всъщност... липсва ми романтиката на онова време, защото тогава се чакахме до 15 минути на среща и ако някой не дойдеше (защото тогава нямаше GSM-и), следователно нямаше да дойде и просто си тръгвахме. Беше изключително удобно извинение и да не отидеш на среща. :)
Но пък от друга страна съм доволна на това, че имаме ток, вода, печка, пералня, компютър, защото това значително опростява ежедневието ми.
Всъщност аз съм минала през онова време, в което нямаше много ток или поне пестяхме от ток и готвехме на печка на дърва. Минала съм и времето, в което переш чаршафите на ръка. Минала съм и времето, в което нямаш касов апарат, а смяташ всичко на един лист. :) И беше доста по-забавно, а трудовата заетост на хората, доста по-голяма. Минала съм и времето, в което седиш на опашка с купони за сирене и хляб. :) Тая известна носталгия по онова време, защото тогава, струва ми се, хората бяха доста по сплотени и доста по-заети, а и имаше много работа за всички.
Винаги съм си мечтала за пералня с блутут, която да ти слага дрехите, да ти ги разделят според цвят и да ти ги пере или пък печка, която да ти готви и да ти пренася и отнася яденето, да ти мие чиниите. :)

View more